Здравейте!
С тъга гледам неактивния форум. Аз се регистрирах тук може би преди 10-12 години... Мисля беше 2012 или 2013... Пускахме ЕОИ точки, гледахме другите теми, имаше надежда, амбиция, мотивация... Но поне при мен нещата не се случиха... Присещах се и влизах във форума веднъж в годината през всичките тези години, виждах, че има по 2-3 мнения и теми за цялата година и ми беше криво... Провокиран от последните събития във фомура от Стефан и неговото решение реших, че дори и никой да не прочете това, което съм написал, няма значение, нека е тук... Преди 12 години и ние с тогавашната ми съпруга искахме да си тръгнем от България. Искахме да е англоговоряща страна, но тя не искаше Англия, САЩ си е със зелени карти, та затова се ориентирахме към НЗ... Пък и нали, Lord of the Rings, ще обикаляме по филмовите локации, Hobbiton и т.н.
Направихме опит, легализирахме дипломи, документи и т.н., но ни стана ясно, че няма да стане при нас. Просто не можехме да докажем образование, аз бях "самоук" програмист, с курсове в Удеми и СофтУни... нямаше как да докажа висше образование... Съпругата ми пак нямаше как да докаже професия от "списъка"... Не бяхме пък и от този тип авантюристи, за да дойдем с турисктическа виза и да рискуваме.... Та тогава разбрахме, че Аоратеора няма как да ни приеме, поне тогава... Та живота си продължи... След няколко години, може би беше 2020 по линия на работодателя ми тогава, се оказа, че мога да кандидатствам към компанията майка в Нидерландия, в Айндховен. Явих се на интервюта, ходих и на място, в крайна смета ме харесаха и ми предложиха позицията. Тогава дъщеря ни беше на 3 години. Първоначално имаше еуфория, радост... Йееее най-накрая да се разкараме от България, дори и само на 2000 километра на север 
Потвърдих, почнахме приготовления. Но със всеки изминал ден чувствах някаква паника и скръб... Все едно диментор от Хари Потър филмите изтисква всичката радост и жизненост от мен... Сега като прочетох какво Стефан е писал тук преди 2 години, същото аз чувствах и тогава... Не бях консидърнал емоционалната страна на нещата. Майка ми и баба ми тогава живееха заедно, баба беше на 83, майка ми на 58, без други близки роднини... Като разбраха какви са ни плановете, и двете се разреваха, аз много се притесних и разстроих... Наистина до тогава не бях въобще мислил върху тази тема, че аз ще трябва да "изостява" най-близките си роднини, които няма да имат никой друг... И дори това, което си го говорих и мислих, като мантра, че "ееее, какво толкова, полети до Айндховен има 3 пъти в седмицата и за два часа съм в България" не помогнаха и не ми дадоха мира. Не можех да спя през нощта, развих сърцебиене, мислех си само за това, какво ще правят мама и баба и кой ще се грижи за тях и в крайна сметка отклоних предложението от Нидерландия... След още 2 години се разделихме с тогавашната ми съпруга, сега нямам някакви мераци за живот навън, въпреки, че много мисля на тази тема, а политическата обстановка в България ме отчайва и депресира, като активен политически и граждаски човек... Така или иначе, вече разведени с майка й на дъщеря ми, няма как да емигрирам, защото така трябва да се откажа от присъствие в живота на дъщеря ми, но "идеята" за емиграция и живот извън България винаги ще бъде важна за мен.
Та така, някои хора изживяват " идеята за емиграцията". Мислят си как биха били много щастливи в чужбина, как ще успеят, как ще си намерят приятели, как децата им ще учат в много хубаво училище, няма да имат някакви бастуни съученици и т.н и т.н. но никога не се престрашават да го направят наистина. Други успяват да го направят.
Е, аз съм от първия тип... С години съм си фантазирал и мислил колко ще ми е хубаво навън, колко ще ми е добре в чужбина, колко добре ще се чувствам и в момента, в който аха-аха да стане и аз измислям някаква причина, за да стопирам нещата или че нещо не е както трябва и т.н. В случая горе аз прецених, че майка ми и баба ми няма да се справят сами и реших да остана. Но каквато и да е "причината", то истината беше, че просто ме беше страх.... Но както и да е!
Почувствах, че имам нужда да напиша тези редове.
Пък и да създам малко активност във форума. Надявам се още хора да го открият.
С тъга гледам неактивния форум. Аз се регистрирах тук може би преди 10-12 години... Мисля беше 2012 или 2013... Пускахме ЕОИ точки, гледахме другите теми, имаше надежда, амбиция, мотивация... Но поне при мен нещата не се случиха... Присещах се и влизах във форума веднъж в годината през всичките тези години, виждах, че има по 2-3 мнения и теми за цялата година и ми беше криво... Провокиран от последните събития във фомура от Стефан и неговото решение реших, че дори и никой да не прочете това, което съм написал, няма значение, нека е тук... Преди 12 години и ние с тогавашната ми съпруга искахме да си тръгнем от България. Искахме да е англоговоряща страна, но тя не искаше Англия, САЩ си е със зелени карти, та затова се ориентирахме към НЗ... Пък и нали, Lord of the Rings, ще обикаляме по филмовите локации, Hobbiton и т.н.
Направихме опит, легализирахме дипломи, документи и т.н., но ни стана ясно, че няма да стане при нас. Просто не можехме да докажем образование, аз бях "самоук" програмист, с курсове в Удеми и СофтУни... нямаше как да докажа висше образование... Съпругата ми пак нямаше как да докаже професия от "списъка"... Не бяхме пък и от този тип авантюристи, за да дойдем с турисктическа виза и да рискуваме.... Та тогава разбрахме, че Аоратеора няма как да ни приеме, поне тогава... Та живота си продължи... След няколко години, може би беше 2020 по линия на работодателя ми тогава, се оказа, че мога да кандидатствам към компанията майка в Нидерландия, в Айндховен. Явих се на интервюта, ходих и на място, в крайна смета ме харесаха и ми предложиха позицията. Тогава дъщеря ни беше на 3 години. Първоначално имаше еуфория, радост... Йееее най-накрая да се разкараме от България, дори и само на 2000 километра на север Потвърдих, почнахме приготовления. Но със всеки изминал ден чувствах някаква паника и скръб... Все едно диментор от Хари Потър филмите изтисква всичката радост и жизненост от мен... Сега като прочетох какво Стефан е писал тук преди 2 години, същото аз чувствах и тогава... Не бях консидърнал емоционалната страна на нещата. Майка ми и баба ми тогава живееха заедно, баба беше на 83, майка ми на 58, без други близки роднини... Като разбраха какви са ни плановете, и двете се разреваха, аз много се притесних и разстроих... Наистина до тогава не бях въобще мислил върху тази тема, че аз ще трябва да "изостява" най-близките си роднини, които няма да имат никой друг... И дори това, което си го говорих и мислих, като мантра, че "ееее, какво толкова, полети до Айндховен има 3 пъти в седмицата и за два часа съм в България" не помогнаха и не ми дадоха мира. Не можех да спя през нощта, развих сърцебиене, мислех си само за това, какво ще правят мама и баба и кой ще се грижи за тях и в крайна сметка отклоних предложението от Нидерландия... След още 2 години се разделихме с тогавашната ми съпруга, сега нямам някакви мераци за живот навън, въпреки, че много мисля на тази тема, а политическата обстановка в България ме отчайва и депресира, като активен политически и граждаски човек... Така или иначе, вече разведени с майка й на дъщеря ми, няма как да емигрирам, защото така трябва да се откажа от присъствие в живота на дъщеря ми, но "идеята" за емиграция и живот извън България винаги ще бъде важна за мен.Та така, някои хора изживяват " идеята за емиграцията". Мислят си как биха били много щастливи в чужбина, как ще успеят, как ще си намерят приятели, как децата им ще учат в много хубаво училище, няма да имат някакви бастуни съученици и т.н и т.н. но никога не се престрашават да го направят наистина. Други успяват да го направят.
Е, аз съм от първия тип... С години съм си фантазирал и мислил колко ще ми е хубаво навън, колко ще ми е добре в чужбина, колко добре ще се чувствам и в момента, в който аха-аха да стане и аз измислям някаква причина, за да стопирам нещата или че нещо не е както трябва и т.н. В случая горе аз прецених, че майка ми и баба ми няма да се справят сами и реших да остана. Но каквато и да е "причината", то истината беше, че просто ме беше страх.... Но както и да е!
Почувствах, че имам нужда да напиша тези редове.
Пък и да създам малко активност във форума. Надявам се още хора да го открият.
Comment