Съобщение

Collapse
No announcement yet.

За "идеята" за емиграцията

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
Clear All
new posts

    За "идеята" за емиграцията

    Здравейте!

    С тъга гледам неактивния форум. Аз се регистрирах тук може би преди 10-12 години... Мисля беше 2012 или 2013... Пускахме ЕОИ точки, гледахме другите теми, имаше надежда, амбиция, мотивация... Но поне при мен нещата не се случиха... Присещах се и влизах във форума веднъж в годината през всичките тези години, виждах, че има по 2-3 мнения и теми за цялата година и ми беше криво... Провокиран от последните събития във фомура от Стефан и неговото решение реших, че дори и никой да не прочете това, което съм написал, няма значение, нека е тук... Преди 12 години и ние с тогавашната ми съпруга искахме да си тръгнем от България. Искахме да е англоговоряща страна, но тя не искаше Англия, САЩ си е със зелени карти, та затова се ориентирахме към НЗ... Пък и нали, Lord of the Rings, ще обикаляме по филмовите локации, Hobbiton и т.н. Направихме опит, легализирахме дипломи, документи и т.н., но ни стана ясно, че няма да стане при нас. Просто не можехме да докажем образование, аз бях "самоук" програмист, с курсове в Удеми и СофтУни... нямаше как да докажа висше образование... Съпругата ми пак нямаше как да докаже професия от "списъка"... Не бяхме пък и от този тип авантюристи, за да дойдем с турисктическа виза и да рискуваме.... Та тогава разбрахме, че Аоратеора няма как да ни приеме, поне тогава... Та живота си продължи... След няколко години, може би беше 2020 по линия на работодателя ми тогава, се оказа, че мога да кандидатствам към компанията майка в Нидерландия, в Айндховен. Явих се на интервюта, ходих и на място, в крайна смета ме харесаха и ми предложиха позицията. Тогава дъщеря ни беше на 3 години. Първоначално имаше еуфория, радост... Йееее най-накрая да се разкараме от България, дори и само на 2000 километра на север Потвърдих, почнахме приготовления. Но със всеки изминал ден чувствах някаква паника и скръб... Все едно диментор от Хари Потър филмите изтисква всичката радост и жизненост от мен... Сега като прочетох какво Стефан е писал тук преди 2 години, същото аз чувствах и тогава... Не бях консидърнал емоционалната страна на нещата. Майка ми и баба ми тогава живееха заедно, баба беше на 83, майка ми на 58, без други близки роднини... Като разбраха какви са ни плановете, и двете се разреваха, аз много се притесних и разстроих... Наистина до тогава не бях въобще мислил върху тази тема, че аз ще трябва да "изостява" най-близките си роднини, които няма да имат никой друг... И дори това, което си го говорих и мислих, като мантра, че "ееее, какво толкова, полети до Айндховен има 3 пъти в седмицата и за два часа съм в България" не помогнаха и не ми дадоха мира. Не можех да спя през нощта, развих сърцебиене, мислех си само за това, какво ще правят мама и баба и кой ще се грижи за тях и в крайна сметка отклоних предложението от Нидерландия... След още 2 години се разделихме с тогавашната ми съпруга, сега нямам някакви мераци за живот навън, въпреки, че много мисля на тази тема, а политическата обстановка в България ме отчайва и депресира, като активен политически и граждаски човек... Така или иначе, вече разведени с майка й на дъщеря ми, няма как да емигрирам, защото така трябва да се откажа от присъствие в живота на дъщеря ми, но "идеята" за емиграция и живот извън България винаги ще бъде важна за мен.
    Та така, някои хора изживяват " идеята за емиграцията". Мислят си как биха били много щастливи в чужбина, как ще успеят, как ще си намерят приятели, как децата им ще учат в много хубаво училище, няма да имат някакви бастуни съученици и т.н и т.н. но никога не се престрашават да го направят наистина. Други успяват да го направят.
    Е, аз съм от първия тип... С години съм си фантазирал и мислил колко ще ми е хубаво навън, колко ще ми е добре в чужбина, колко добре ще се чувствам и в момента, в който аха-аха да стане и аз измислям някаква причина, за да стопирам нещата или че нещо не е както трябва и т.н. В случая горе аз прецених, че майка ми и баба ми няма да се справят сами и реших да остана. Но каквато и да е "причината", то истината беше, че просто ме беше страх.... Но както и да е!
    Почувствах, че имам нужда да напиша тези редове.
    Пък и да създам малко активност във форума. Надявам се още хора да го открият.
    Last edited by dunedanetz; 30-08-24, 21:16.

    #2
    Здравей приятелю,

    С радост и тъга чета редовете ти. От една страна се радвам, че не съм само аз с такава история в този свят, а от друга ми е тъжно, че те яде този червей с емиграцията.

    На кратко... аз вече 2 години ходя не психолог и отговори нямам. Стана даже още по-зле... Повече въпроси излязоха. Но за да е пълна картинката... С психолога въртим въртим и все не може да я зачекнем тази тема с емиграцията качествено. Всеки път стигам донякъде и сякаш удрям в стена... Интересното при мен е, че мен само към НЗ ме дърпа... не ме питай защо, нямам отговор. А психологът мълчи

    Аз никога не съм искал да емигрирам, даже не съм си помислял за това. Обаче животът нали винаги се старае да ни държи в ритъм та намерих най-прекрасната жена на света. Това хубаво ама се оказа голям пътешественик. 2-3 години в началото не ме трогваше с всичките си разкази и мечти. Била е за месец в Австралия, няколко в Индия, няколко в щатите, и на почивки на други места. Обаче един ден ми вика... Един колега напуска и отива да живее в НЗ... Ей какво стана, какво в моето ДНК се събути в този момент... Не знам. Вече 10-а година не мога да го изтрия. Ще кажеш, бе вие сте проидохи, нямате проблеми и само такива глупости ви в главите... Ми не бе, уж не е вярно, 3 деца имаме вече и пак тази НЗ ми в главата (жената все още се дърпа за 4-тото).

    Значи един ден, ако разбере кой в дървото назад ми е оставил тази загадката ще му...

    И така... Обратно на нещата, които си написал... Да, някои хора могат да мислят по-рационално. Сякаш аз и ти не можем да се отърсим от емоционалния багаж... Не те познавам, ама аз съм голям интроверт. Имам всичко на всичко 1 приятел. Майка, татко и сестра ми много ги обичам и това е голяма драма за емиграцията. Веселото е, че сестра ми вече 5-та година живее със семейството си в Швейцария... Който си го може, може си го... Аз хем в дъното на душата не харесвам хората и социалната среда в бг, хем сякаш някой специално за мен е нашил магнит в тази скапана София... бТВ по този въпрос психологът също мълчи... Вече втора година... Каза, че на някои хора им трябвало много години анализа...
    Ама не казва дали все пак достигат до
    някакви отговори. Бе с две думи... Няма гаранции 😄

    Мда... И аз живях и живея с много илюзии. Една от тях е, че каквото и да стане ще си дойдем най-много за ден. Е да де ама не е баш така. Ей го майка вече 8-ми месец е зле и не се вижда чудо на хоризонта. Как се помага от разстояние? Да, акъл може да се дава, ама си иска реални действия. Философски погледнато, и без нас ще се справят, емоционално... Аз и сега се побърквам, а съм тук и реално помагам.

    Едно време си мислех, че монетата има две страни, сега сякаш клоня, че има безкрайно много на брой страни (знам, че не би трябвало да е възможно).

    Едната са близките, приятели (който ги има) и т.н. Друга са възможностите, които се отварят с промяната. Да, има позитивни и негативни, но сякаш живот е за това, за да преживяваме нови и нови неща, да се учим, развиваме и т.н.

    Каза страх... Това сякаш е третата страна на монетата... Ама много ме е страх... Страх ме е как ще се справим в чужбина... Страх ме е и как ще се справим тук... Тротоари няма, улици няма, и хора все по-малко има, но за сметка на това калпави... Тук не ми вярвай много на преценката... Все пак 1 приятел имам. Много е гадно да се живее тук... Все се оглеждаш за връхлитаща кола, камион, самосвал, мотор, колело и... Тротинетка... Вече не остава време да гледаш дали шахтите са само счупени или напълно липсват... И това при положение, че вървиш на средата на пътното платно, защото тротоари няма, а асфалтът е негоден за ходене в двата края. Какво да пиша за всичко останало тук, това мисля е достатъчно, другото би трябвало да се подразбира.

    Политиката... Сякаш каквито сме ние, такива са ни и политиците... Представителна извадка на нашето общество.

    Мда... Аз лично мине не мине и ту оставам в бг, не мога да зарежа живота си тук, просто не мога... Ту заминавам за НЗ, не мога да си зарежа бъдещето, просто не мога... И така м/у няколко свята си живея в неведение...

    Само едно от цялата работа мога да призная... Еми шапки долу на всички, които са направили стъпка към промяна... Това е по-трудното, иска дупе, иска жертви, иска някакво ниво на осъзнатост и зрялост... Вероятно о да останеш иска същото... Вече не знам... Объркан съм... Ще взема да питам психолога 😃

    Хубав пост си написал, трогна ме, ама само ме обърка още повече, мислех си, че само аз имам такива терзания...

    Пиша от телефона в леглото, извинявам се, ама напипа болно място, нямаше как да остана равнодушен.

    Comment


      #3
      Ееех а аз защо още влизам тук липсвате ми дружки! Добре че някой се разписа, да повдигнем малко разговора.
      Дюнеданец и Стефан, много ми напомнихте за fernweh - ей тоя блог пост много ми харесва https://fernwey.com/fernweh
      Аз съм болна от fernweh, но за разлика от вас нямам здравословния страх за това какво ще стане ако последвам това желание за exploring. Затова и изтормозих горкия си мъж. На мен най-много щастие ми носи ново място, когато не знам накъде да завия, какво ще намеря зад ъгъла, как се казва това растение което виждам, какво означава тази дума... но съм омъжена за човек, който предпочита да ходи на ваканция по нови места, и да се прибира у дома след това. На него неизвестното не му е тръпка, а му носи стрес, както при вас малко се е получило.
      И аз се научих да търся неизвестното у хората, които срещам. Или пък там където живеем - не съм минавала по тази улица досега, не съм пила кафе тук, не съм изкачвала тази планина по тази пътека, или пък плувала в тази река толкова късно през лятото. Не е същото, но ми донесе спокойствие и мир с това, че не мога да изживея мечтата си да живея в НЗ или Австралия.
      Изобщо ми се струва че идва момент в живота, когато трябва да се приемем самите себе си, ей така неперфектни и страхуващи се от каквото там, или пък не можещи да сбъднем мечтите си. Това което търсим в място, го търсим заради себе си, та ако постигнем мир със себе си, би трябвало да се чувстваме окей на всяко място.
      Аз загубих цялата си кариера по местене напред-назад, изтъгувах го и това, и сега се чувствам много по-себе си и по-свободна от преди, защото спрях да се асоциирам с професията си. Направих си място в друга сфера, и се чувствам удобно сега там. И напоследък мисля че мога да намеря някакъв силвърлайнинг в целия опит с 'провалената' ни имиграция към Австралия. Понаучих се, макар че то е процес и не свършва никога, да не живея в страх - минават ми тревожни мисли понякога, но като дойдат си казвам, че са само това, нормален житейски страх и тревога, но живота е за живеене, а аз знаем добре как да се справям с проблемите и неочакваните криви топки, които неизбежно срещаме. За всичко има място в този живот, и за мъката, и за тъгата, и за щастието и за спокойствието което някога ще постигнем.

      Comment


        #4
        Еххххх, определено Албена (жена ми) е "болна" от същата болест. Целият юли бяхме в Испания и точно това ми повтаряше, виж... всичко е ново, дори плочиките, не е ли супер яко... А аз все така се борех със собствените си страхове, които започват още преди да отлетим от БГ. Каква хубава болест да си болен от?! (тренирам си английския ). Като чета какво пишеш за мъжа си, мисля, че аз съм x2 на него, защото той поне не е такъв докато сте на почивка, а аз и тогава имам трудности...

        Загубила цялата си кариера?! Не знам... Но мога да ти кажа, че обратното на твоето е живеене във вечен страх или вкопан в това, което познаваш, което обаче реално не ти е гарантирно по никакъв начин (не себе си повече говоря). Колкото повече мисля, толкова повече вярвам, че не ти и Албена имате болес, а аз и мъжът ти. И болестта е свързана с неспособността да се справяш със страховете си, да търсиш познатото, и може би най-вече удобното... това като го пиша ми звучи като една стъпка преди наркоманията... На един човек му е удобно да работи на едно и също място, вечерта да пийне една ракийка, да погледа тъпо я в ТВ, я в телефона, просто малко допаминче за да мине денят... седмицата... годината и така... знаеш...

        Ето ти пишеш за "страхове" и веднага прозира, че имаш здрава психика, която може да измисли алгоритъм, който да помага в моменти на страх. А аз как бих се справил, ако цялото ми изкуствено спокойствие изчезне, примерно утре вече никой не търси програмисти, или пък дойде война или пък каквото и да е друго?! Какво ще го правя всичкия този страх, който води до всичкия този стрес?!

        Албена вчера каза нещо мега яко на голямата ни дъщеря, която има много страхове (от кого ли го е наследила това?!) - "сама трябва да избереш дали да те е страх или да се наслаждаваш на живота".

        Не знам... вероятно има такова нещо като "здравословен страх", но аз лично смятам, че отдавна съм преминал тази линия и при мен е страх, който води до вкопаване и не изглежда фън, защото светът е толкова голям и интересен и е мега тъпо да си вкопан в едно място, една ситуация, един контекст и т.н.

        Ето примерно, мен ме е страх къде децата ми ще учат в чужбина?! Къде ще намерим доктор?! Как ще се справя с всичко непознато?! Но нямам грам страх, че Албена и 3-те ми деца вървят по средата на пътя, защото няма тротоари. Нямам страх, че се учат в едно от многото посредствени училища. Нямам страх, че живея сред масовка, която я интересува само да е наядена, да кара бърза кола и да не продължавам натам, че става вулгарно... Та... не знам дали моето е здравословен страх, по-скоро изглежда на първичен страх, който има близо до 0 покритие, но е трудно да се изправя пред него, като наркоманийката...

        Съжалявам, че хора като теб и Албена биват приземени от хора като мен, извинявай за което... В най-първата ми работа имах мега якият колега и той един път ми каза... "Стефчо, ако една жена с висок интелектуален потенциал се събере с мъж с нисък такъв, то 100% от случаите жената пада на нивото на мъжа, но никога обратното". Ми не... не съм съгласен и смятам да направя всичко възможно да докажа, че това не е вярно. Не е вярно, защото 1) мъжете трябва да се учим, развиваме и гледаме напред и 2) жените заслужават мъже, които ги подкрепят не само финансово, а и емоционално. Имам 2 дъщери, искам ли да са с човек, който е окопан в страховете си и не може да види по-далеч от носа си (разбирай такъв като мен)?! Ами не... не искам. Определено не искам някой с голямата ножица да дойде и да им среже крилцата (както ражем опашките на котките в Габрово ). Имам един син и последното нещо, на което искам да го науча е да живее вкопан в страховете си...

        Така че аз лично няма да се дам така лесно на страховете си... предупредил съм ги, че не им остава дълго

        Искам да ти кажа Руми, че се възхищавам на такива като теб и Албена, прекрасни сте...

        Comment


          #5
          Като че ли има обществен натиск хората да са авантюристи, а пък рядко се празнува решение взето със здрав разум. Повечето семейства, които познавам включват и единия тип и другия. И понякога чувството за промяна надделява, друг път просто е излишно, или дори изморително.

          Аз не виждам нищо лошо да се набият спирачките и да се укроти темпото. Особено когато не се усеща видима полза. И в момента НЗ или Канада, дори Австралия са в застой и не изглежда да имат нужда от хора.

          Това се променя де - някой може да види смисъл да рискува като дойде сега, когато конкуренцията е ниска и има шанс да се подготви преди нов бум да е започнал. Друг ще предпочете да чака докато всичко е сигурно и ползите са явни и дори частично гарантирани.

          Моята гледна точка е, че не е толкова какъв е човека, ами по-скоро факта, че в момента местене в друга страна е несигурно. И осъществяването на такава стъпка изисква дългосрочна мотивация. По мои наблюдения в НЗ най-дълго се задържат, хора които обичат да ловят риба 😀

          Новозеландския позитивизъм има действието на българската неволя

          Заповядайте в работната ми страница във фейсбук - www.fb.com/hdd123

          Comment


            #6
            Съгласна съм с Мустакар - няма нужда да романтисизираме авантюризма.
            Стефане, не мисля като теб - не съм с нищо по-добра от теб или мъжа ми. Просто имаме различни умения и мислене, може би затова сме толкова добър екип. Понякога ми се е искало да сме по-еднакви, че да ни влечат подобни неща, ама то така не се живее. Аз едва ли бих се толерирала толкова колкото той ме изтрайва.

            Comment


              #7
              Хей, СипиРуми, аз си зарязах кариерата на доц. в ТУ-то, за да стана прост инДженер, преди това работех почти година, в 'workshop'-a с момчета на по 18 години (за бях минал 40те) и изводът ми е, че това беше правилното решение. Семейството е най-важното, всичко друго - кариера, къща, кола, геолокация, кви кинти се изкарват, са второстепенни.
              Даже и приятелите...

              Аз си бях голям купонджия в България, единственият, който след като се ожени и след като децата се родиха излизах всеки петък вечер (стига децата/жената да бяха здрави) с приятели (имах си две компании 'женени с деца' - с тях поотделно веднъж месечно и една компания пропаднали алкохолици - с тях останалите две седмици от месеца). Жена ми все ми казаваше, много ще ти липсват излизанията и т.н.... еми след 8 години ... е, оправям се ... даже мисля, че е по-добре - през цялото време съм със семейството си. Навсякъде сме заедно - даже и по концерти ходим всички на куп (на Motley Crew беше грешка ;-) ) !

              С родителите ми бях изключително близък... от както заминахме за Австралия, всяка вечер в 6.30 вечерта си говорехме по скайп, поне за 30 мин, понякога откарвахме по 1 час, докато сложим дъщерята да спи... за малко над 4.5 години, само 3/4 пъти бяхме пропускали... после ... Ковида дойде....

              Ако знаех, че така ще се случат нещата, никога нямаше да си бия камшика от България, но никой не знае, какво ни чака.



              П.П. жена ми до 2015 година не искаше да чува за емиграция, нищо, че аз си взех IELTS и си движех нещата, но с всичките основно здравословни проблеми, които почнаха да се трупат с децата ... и още много други истории... просто не искам да ги припомням - бездушието на хората в бели престилки, или на престъпниците в сини униформи, рязко си промени мнението и да сега ме подкрепя безрезервно.
              Last edited by Ivo; 27-10-24, 16:00.

              Comment

              Working...
              X