Здравейте банда,
искам да раздвижа моята тема и да споделя с вас една много малка част от това, което се случи с мен в НЗ. Предварително се извинявам, че може да не е в духа на форума, т.е. едва ли ще бъде от кой знае каква полза за хората, които се подготвят да сбъднат мечтата си.
И така... какво се случи?! В интерес на истината, нямам отговор на този въпрос. Не искам да влизам в кой знае какви детайли, защото все още не съм сигурен, че разбирам какво се случи, даже смятам, че напълно не разбирам. Чисто фактологично...
1 - Получаване на job offer + visa
2 - Стартиране на подготовка, напускане на работа и сбогуване с близките. Тук беше първият шамар в лицето за мен. И двете се оказаха много ама много по-трудни от това, което очаквах. Буквално изпаднах в депресия, от която така и не излязох. Дните до тръгването ми бяха пълно нещастие... мислех само за това и бях наистина нещастен. Отидох на IELTS, и вместо да съм притеснен преди изпита, аз бях нещастен, взех го, но... бях доста равнодушен.
3 - Нямахме никакво време за подготовка, не успях да продам колата, не успяхме да дадем апартамента ни под наем, дори не успяхме да си приготвим багажа. Бяхме много ама много хаотични.
4 - Полетът беше труден с две деца, това наля още стрес в чашата. Първите дни в НЗ бяха от сутрин до вечер дъждовни. Не можех да спя, дали заради часовата разлика или заради депресията, в която бях влязъл, просто не знам...
5 - Децата плачеха за бабите си поне по няколко пъти на ден, което беше поредният пирон в ковчега. Бях в абсолютен емоционален амок. Нощта преди да започна работа отново не спах и реших, че няма да започна работа и ще се върнем в БГ. Това беше 5-6 дена след като бяхме кацнали. Казано - сторено, след още няколко дена летяхме за БГ.
Искам да отворя няколко скоби. Първо, нокига през живота си не съм правил опит за емиграция. Второ, жена ми беше невероятна и ме подкрепяше през цялото време, т.е. аз бях този, който обърна колата.
Минаха повече от три месеца откогато се върнахме. Започвам лека по-лека да се свестявам и да разбирам какво ми се случи (на най-базово ниво). Дори мисля да ходя на психолог, за да се опитам да стигна до дъното на нещата, но ето и първите ми изводи:
1 - През последните 6 години бях тотално концентриран в техническата част на емиграцията - знания, език и документи. Там се справихме фантастично, успяхме да вземем виза в момент, когато буквално една шепа хора можеха. Тук идва лошата част, тотално подцених емоционалната част, бях тотално неподготвен. Изобщо не съм разбирал колко ще ми коства тръгването от БГ и оставянето на живота, който имам (във всичките му аспекти).
2 - В последните дни започнах да разбирам, че освен емоционалната част съм подценил и частта със страха. Мисля, че тотално се панирах. Как ще се справим, ако трябва да ходим на доктори, а дори нямаме кола?! Как ще намерим подходящи у-ща за децата?! Как ще си намерим свястна квартира?! Дали ще вземем следващата виза, която ни беше необходима!? И много, много още. Поради това, че времето беше много кратко за подготовка, не успяхме да направим много неща, които трябваше да направим като подготовка...
И така... както можете да видите, опитът ни за емиграция беше пълен крах (заради мен). Надявам се в следващите няколко месеца да успя да си дам отговори на въпросите, които стоят отворени.
Благодаря, че ме подкрепяхте и ми давахте съвети през цялото време. Ще ви бъда благодарен, ако споделите мнението си по горното. Ясно е, че всеки човек е различен и има негово собствено усещане за света, но би било прекрасно, ако може да причупите моето преживяване брез вашата призма.
Comment