Неусетно мина повече от една година от живота ни в Австралия и повече от една година от първия ми пост в блога. Току що го прочетох и осъзнах с колко страст е написана всяка дума, страстта на новодошлия и готов да завладява новия свят човек! Колко радост предизивикват първите „откривателства“ и колко ярост първите разочарования...
Какво се случи за тази една година?
И много и малко
Моят приятел, който е художник, започна работа през март миналата година като лендскейпър, защото на всеки е ясно, че завъртането на арт-колелото отнема години. Работата беше тежка и не добре платена, но беше шанс, защото не му искаха местен опит и го приеха с посредствения му английски. Тази работа го смазваше физически, но ни даде усещането, че можем да оцелеем в тази страна, което за начало беше много важно. Благодарение на страхотната си сръчност, работливост и интелигентност надминаваща значително средната за бранша, други компании започнаха да го забелязват и през януари започна значително по-добра работа за по-добра компания и при по-добри условия. Много, много, много се гордея с него, защото той успя тотално да излезе от зоната си на комфорт и да постигне успех в напълно нова и непозната сфера само и единствено благодарение на качествата си на силното желание да изградим живот в Австралия!
Това беше многото, а малкото са моите „успехи“. J Аз все още нямам работа! Минах през какви ли не състояния, преосмисляния, решения, действия и резултатът не се е променил. Професията ми, човешки ресурси, се оказа изключително не конкурентна, защото тук местния опит е непросто пожелателен, ами задължителен. Други закони, друга рамка и т.н. Да, имах интервюта, 90 % от тях по телефона, но така и не се презимих на желаното място.
Една лирична скоба ще отворя за телефонните интервюта. Аз съм се занимавала над 10 години с подбор на персонал. Налагало ми се е да правя телефонни интервюта и никога не съм ги обичала. Възможността за грешка при тях е много висока, защото невиждането на човека на практика те лишава от 70 % от информацията, която получаваш при едно нормално интервю. Да, имат своята практичност, но ми се е случвало да допусна грешки и в двете посоки – да изградя положителна представа да човек, който щях да отхвърля, ако го бях видяла лично и обратното.
Та преживяванията на телефонно интервю тук за мен се оказа много стресиращо и ядосващо. Обаждали са ми се докато съм в магазин, на шумен булевард, докато гледам децата на една приятелка и са ме оцелвали в купища неподходящи моменти. Много малко от тях питат дали е удобно да говориш, карат направо с въпросите, говорят със скоростта на светлината... Общо взето си поставен в ситуация, която не ти дава възможност да представиш почти нищо, камо ли най-доброто от себе си! Имам само едно или две положителни преживятания, в които имаше предварителна удоворка за удобен час за разговор.
Месеци наред отказвах да приема мисълта, че трябва да ъпгрейдна с локално знание под формата на курс. Най-накрая си спомних дефиницията на Айнщайн за лудостта и за това, че не можеш да правиш едно и също и да очакваш различен резултат.
След като ми се насабра значителен стрес и разочарование през първите шест месеца, вторите шест склоних гордна българска глава и започнах да уча. Certificate IV in Human Resources. Избрах един университет, защото се надявах там нивото да е по-високо, но се записах он-лайн, защото исках да си държа отворена вратата за работа на пълен ден, ако някой вземе, че ме хареса. В този смисъл не усетих нищо от това да си студент, но пък спестих време и пари от градски транспорт:–)))) За нивото на курса откровенно мога да кажа – не съм много доволна! Учебните материални бяха хаотични и не добре подготвени. Освен чисто съдържателни пропуски, многократно намирах граматични грешки! Аз, чужденката! Разбира се имах трудности в началото със формата на изпита, т.нар. асаймънти, защото не бях минавала през подобен тип задачи, в които те карат да мислиш, а не да компилираш, но това ме накара да си дам сметка колко е изостанало образованието ми по психология от СУ и колко малко всъщност съм научила въпреки блестящата ми диплома!
С учене, разнасяне на всетници и домакинстване уплътних следващите 6 месецаJ Освен че деня ми беше плътно запълнен и нямах време да си тръся работа, разбрах, че бях развила нещо като пост травматично стресово разстройство, защото самата мисъл, че трябва да го правя ме сдухваше тотално...
След като поработих над себе си и над стреса си, от фрвруари значително ми намаляха ангажиментите и започнах отново да се срещам със стария си приятел seek.com.au. Продължавам да дълбая в посока човешки ресурси, от време на време кандидаствам и за други позиции – административни, магазини, но засега нямам положителен резултат. Пращам СВ-та на рикрутъри, кандидаствах и за 2 доброволчески позиции в моята сфера, но дори не получих обратна връзка.
В момента съм в етап на обмисляне на преквалификация... Още учене, още курсове. Но още не мога да реша към коя сфера да се насоча, така че хем да имам шанс, хем да ме кефи поне горе долу, хем да не се учи 100 години за 100 000 долара. Общо взето не знам какво да правя и напълно съм загубила всичките си опори и най-вече усещането, че мога да намирам решения...
Така че ако някой има идея или личен опит за успешна стратегия, моля споделяйте! Това, което няма да направя обаче е да се обаждам и да се предлагам активно. Това е тотално извън ценностите ми, светогледа ми и просто нямам никакво намерение да го правя. Може да изглежда грешно, тъпо, ограничено и страхливо, но аз смятам, че човек трябва да знае къде да тегли чертата, за да съхрани себе си.
Извън работата или липсата на такава... Животът е хубав! Харесва ни да живеем в Австралия, харесваме Мелбърн, харесваме Виктория и колкото повече опознаваме живота тук, толкова ни е по-добре. Дори и в най-черните си моменти не сме изпитвали съжаление за взетото решение, не сме потъвали в носталгия или мисли за връщане. На този етап, а и на фона на всичко случило се в БГ в последната една година, за нас тази държава е затворена страница!
Сега сме фокусирани в това да изградим собствения си свят в Мелбърн. Гледаме да се забавляваме, да обхождаме, да търсим, да намираме, да се наслаждаваме на всичко, което този голям и страхотен град има да предложи. Обичаме да пътуваме често на близки разстояния и откакто се сдобихме с къмпинг оборудване започнахме да опознаваме все по-далечни кътчета от Виктория. J Аз започнах един скромен блог, за да разказвам на близките си хора какво преживяваме и виждаме и въпреки че още е доста постен, ако имате желание можете да хвърлите един поглед тук https://mybigaustralia.wordpress.com
Надявам се писанията ми няма да разочароват или изплашат хората, които все още не са тук, защото дълбоко вярвам, че всяка история е лична и различна и моето преживяване няма да бъде и ваше.

С усмивки
Кали