Гонят ме гениални идеи - от таксита изглеждащи като акули, които не искат да изядат малките рибо-клиенти, до пиктограми за Казанлъшка тоалетна изобразяващи хора с роза на ухото. Вървя и разтварям асфалта с очи - ще кажеш, че мога да превърна уличното платно в един голям пинбол. Иска ми се да вдигна знака стоп и да го размятам като голям "лолипоп" пред автомобилите, за да влезнат в бокса за смяна на гуми. Седя на терасата и се чудя има ли закон, който ми забранява да я изпъна напред като нос на кораб? ... секвам се и решавам, че няма смисъл да окичвам всичко с морски въжета като просто мога да срежа танк и да го сложа барабар с оръдието към съседите. Какво ли би било да пиеш първото си кафе гледайки през амбразурата?
Движа се гордо и със самочувствие - просто си представям, че се намирам в автомобил отговарящ на постижимите ми цели. Разигравам се на мястото на интервюиращ за определена позиция или дори взимам важно решение като управител на малък бизнес. Всъщност разбирам какъв мизерник съм - дори това приемам като предимство.
Нямам свян - мога да нарисувам с думи и образи всичко, което много хора не смеят да си помислят. Чудя се дали бих бил моралист, ако преподавам на лудо влюбени в мен ученички.
Детайлите, детайлите, детайлите. Откривам ги навсякъде. Вече не знам дали ги търся или просто няма начин да не ги видя. Толкова много дребнотии ми правят впечатление. Толкова много закопани съкровища ме привличат. От ония, където всяка монета можеш да я разглеждаш с дни. Да се интересуваш как е добит материала, как е обработен, как е отсечена, защо са избрали да изобразят това, а не нещо друго.
Пея, танцувам, зяпам минувачите - някой би казал, че съм влюбен. Определено няма да сгреши - аз обичам...
