Здравейте приятели,
пристигнахме и всичко е наред.

Знам, че живо се интересувате как премина пътуването:
1. В Турция беше студено.
2. В Дубай беше заспало
3. В Сидни за кратко
4. В Окланд горещо и напрегнато
5. В Уелингтън... прекрасно

Ок, тъй като вече приключихме с разказите за пътуването да продължаваме нататък. Бъзикам се естествено.

Полетът от Турция се осъществи на време. Стюардесата ни раздаде горещи кърпи да се освежим и ни бутнаха менюто в ръцете. Не разбрах точно какво си поръчвам, но важното беше да е различно от това на Яница, за да мога да опитам и двете Храната беше чудесна. После се опитвахме да спим и си уплътнявахме времето по всички възможни начини. Наближихме Дубай и ни изненадаха, че в момента не е удобно да кацнем и помолиха пилота да погуби малко време. И той ще кажеш, че това и чакаше - въртя се в един голям кръг като полудял докато след 40мин не му дадоха зелена светлина.

Пристигнахме нормално. Тръгнахме да търсим зала за пушачи и да основем лагер около нея - все пак имахме 8 часа за губене. Вървим, вървим... викаме си "хайде после ще видим това", пак вървим, вървим - баси голямата аерогара! Преминахме през десетки различни интериори и декорации. Стигнахме до заветната зала след близо 20мин ходене. Викам си на акъла, че сега ще видя най-голямата подобна зала в летище, а то... малко, сбито и на всичкото отгоре без никаква вентилация. Видях, че на един човек му течаха сълзите, но въпреки това запали цигара от цигара.

Обикаляхме пак, зяпахме и си губехме времето, но в един момент умората си каза думата от раз - просто трябваше да подремнем! Намерихме подходящи за целта столчета и си изключихме тока. Последва чакане за качване в супер модерния и луксозен Airbus A380.

Това пътуване беше бая дълго. Както има един лаф за снега в България, че не валял много - от понеделник до сряда и от четвъртък до неделя. Направи ми впечатление, че часовата разлика от Дубай до Сидни е -7 часа и после като добавя и -2 от пътуването до Окланд и излиза, че един ден от животът ни е бил 15 часа вместо 24.

Знаете, че няма кой знае какво интересно да се разказва от пътуването със самолет - умора, спане, ядене, раздвижване, повтаряне на "още малко" и те така.

Престоя в Сидни беше кратък и интересен. Купихме парчета изсушено месо от кенгуру за проба. Сигурно няма да се изненадате, но на летището изобщо няма зала за пушачи.

Тук започва да става интересно. Кацнахме в Окланд и започнаха да ни посрещат табла, че ако се опитаме да внесем плод глобата започва от NZ$400. Яко! Още в самолета попълнихме декларации дали носим кожи, почва, растения. Дали сме се разкарвали близо до добитък последните 30 дена и дали носим използвана екипировка за тичане. Дали сме лежали в затвора и не помня вече какво.

Преминахме скенерите успешно. На паспортния контрол много любезна митничарка ни обясни, че имиграционен офицер желае да разговаря с нас. И ние естествено много се зарадвахме. Човекът беше много учтив. Попита ни в пряк текст какво възнамеряваме да правим в НЗ, къде ще спим и с какъв бюджет разполагаме. Обяснихме му спокойно, че идваме на гости при наши познати. Той отиде да се обади, за да разбере дали тези хора ни очакват и знаят за нашите намерения. Всичко беше наред и смея да кажа много спокойно и доста бързо. Получихме заветния печат, че ни е разрешен престоя за 3 месеца, и се затичахме да хванем следващия самолет.

Казаха ни, че за да стигнем до терминала за вътрешни полети трябва да следваме зелената линия. Бил само на 10мин път пеша от тук, а на нас ни оставаха 15. На вънка грее едно слънце, ние сме навлечени... бързаме, зрелищно изпреварваме други хора, които най-спокойно се разкарват, тяхното мами. Още ни тупат сърцата съчетано с доза паника и емоция - закономерно следва почти задължителния за такава ситуация и ултра мега важния в такъв момент въпрос. "Мило, къде са ни паспортите?" Ха-ха! Яко, адреналин. Яница спринтира да ги търси, а аз стоя и питам преминаващите дали са намерили два червени паспорта. Гледам едни (от ония много спокойните) ми се усмихват в далечината и ми мятат приятелски - не се сещам да сме пили ракия, ама знае ли човек. Идват (много бавно) към мен и аз естествено ги питам дали са намерили така и така. Ама да. Прочели са, че сме от България и ги занесли в полицейското управление наблизо. Благодаря от сърце и със спринт засилвам количката с багажа в полицията. Искам си паспортите, а офицера (много спокойно) ме приканва да му отделя няколко минути за изясняване на обстоятелствата. Казвам му, че изпускам полета и моментално ги получавам. Сега остава да намеря Яница... Виждам я, че унила се появява на хоризонта свиркам и правя знак да тича. Започвам и аз бясно да тичам като във филма "Такси 4". Потни, жадни, изтормозени и най-вероятно миришещи на развалено се появяваме на гишето и молим две жени да ни пропуснат преди тях, защото си изтърваме полета (вече бяха минали 10 минути след обявения час). Те ни поглеждат и (много спокойно) и с голяма усмивка ни обясняват, че няма смисъл да ни пропускат, защото и те може да изпуснат техния полет, който е да кажем след 30 минути. Предавам се и оставям цялата пот да се люсне от мен докато търпеливо чакам реда си. Обясняваме на човека с две думи, той проверява и ни информира, че за нашия полет е възможна презаверка за следващия полет, който е след 1 час. Перфектно. Звъним да се обадим на посрещачите, че ще закъснеем малко (в последствие разбираме, че имиграционния офицер им е казал да ни очакват на следващия полет, защото най-вероятно няма да хванем този). Отиваме да се освежаваме. Търся чейндж, за да мога да купя вода и естествено намираме:
- обменете ми US$50 долара моля
- Ок,ама да знаете, че имаме комисионна
- Колко?
- NZ$10
- Ок (Всъщност каквото и да беше казала щях да се съглася. Само и само да пием вода.)
Взехме си парите и газ към заведенията - греда. Имаше само някакви дребни бутилки и то с тия тапи за спорт. Ще кажеш, че щом съм на летището съм се приготвил за джогинг. Апаратите за напитки излагаха гледка към най-вкусната вода, която съм виждал през живота си, НО за съжаление не приемаха банкноти. За сметка на това имаха каналче за таксуване на кредитна карта... Пробвах на бързо, но вече беше време да влизаме. Още при проверката на билетите на влизане в гейта помолихме стюардесата да ни донесе вода и тя изглежда разбра, че работата е сериозна.

Влезнахме, настанихме се и се поогледахме. Самолетът никак не беше малък. Излитането беше.... светкавично. Затвориха вратите, пуснаха на мониторите най-най-най веселото и позитивно клипче, обясняващо безопасността. Смеска между тези двете: и

Донесоха ни вода много бързо. Веднага ни направи впечатление, че стюардесите не бяха 25 годишни манекенки, а опитни "обикновени" дами - обслужването им беше много по приятно и оттренирано. Дойде време за следобедна закуска и когато стигна до нас стюардесата ни попита "Желаете ли асдбсадбф цдц?" Което веднагически ми напомня за силен виц: Един човек отишал в международен бар и казал:
- Джагаладжугала Кока Кола
Барманът учудено го погледнал и отговорил:
- Ще желаете едно какво?
Та пита ни тя. Ние клепахме и много се напъвахме да разберем какво е това. При вида ни и стана ясно, че не сме местни и просто извади всичко, което ни се полага и ни го даде. А после върви разправяй, че е полезно да учиш езици.

Очаквахме с нетърпение прословутото ветровито кацане, но за сметка на това ни посрещна изключително слънчево и спокойно време. Самолетът нарочно подмина града, после направи завой на 180 градуса и убивайки скоростта се насочи към пистата. Кацането беше изключително меко и почти неусетно. ВЕЧЕ БЯХМЕ ТУК! Да де тук имам в предвид там и под там имам в предвид тук - заветната цел Уелингтън! Знаехме, че ни чакат, а ние изглеждаме.. имаме нужда от освежаване и смяна на чорапите. Вървим по ръкава докато правим бърз план за действие от типа "Ти пазиш багажа, а аз се реша и си сменям чорапите едновременно". И изненада - нали е вътрешен полет няма транзитни зони и алабали, ами директно от ръкава излизаме пред чакащите. Прегръдки, целувки... задължителната снимка за посрещане.

Казват ни, че ще ни водят на плажа. Интересуваме се колко е далеч - отговорът е 5мин - логично, все пак сме на нещо като малък полуостров. Моментално се телепортираме и биваме подканени да си събуваме обувките, за да поджвакаме във водата. А ние не чакаме втора покана - Слънцето приятно ни огрява, вятъра весело ни проветрява, а океана ни освежава...

Както е редно за накрая остава най-хубавото: СНИМКИ