дълго време се чудех как да ви запозная отблизо с Нова Зеландия. Искаше ми се да избягвам сравнения, а по-скоро да ви разказвам какво съм видял и почуствал. Не виждах от къде да го подхвана, докато не направихме тази разходка - убеден съм, че всеки сам за себе си ще придобие впечатление от този разказ.
Тук настъпи астрономическата зима. За любителите на зимните приключения си е направо катастрофално, защото няма сняг, но на нас ни харесва. Температурите са от порядъка на 10 градуса. Пече силно слънце и често вали дъжд. Обичат да се шегуват, че работата на синоптиците тук била скучна - за всеки ден от годината може да се каже, че времето ще е непостоянно, температурите от порядъка на 15 градуса, може да се очаква застудяване и преваляване. Лятото може би се различава от зимата с това, че южния вятър не носи бели мечки от Южния Полюс
В такова време е трудно да планираш ден за разходка предварително. На сайтовете за времето (които си сменят прогнозите на всеки 3 часа) освен очаквана температура и климатични условия можете да се информирате колко слоя дрехи ви препоръчват. Тук казват, че трябва да се обличаш като зелка - на слоеве. Било по-хубаво да свалиш дреха, отколкото да нямаш с какво да се наметнеш като задуха/завали.
Неделя по обяд - времето изглежда като за разходка. Преди няколко дена случайно видях пешеходен маршрут в Гугъл мапс минаващ по хълмове разположени в сърцето на града. Не само изглеждащ приятен, ами водещ до следващата желана атракция - Панорамата на Маунт (Хълм) Виктория. И това не е всичко! Минава на 5минути пеша от нас! Тотална далавера.
На картата беше нарисуван като една постоянна линия и нямах никакво съмнение, че можем да се объркаме, но като отидохме на място и видяхме указателните табели се стъписахме. То не бяха пешеходни пътеки, маршрути за любителите на планинските колела с няколко нива на трудност, паралелни (свързващи) пътеки и какви ли още не водещи до различни дестинации. Общо на картата бяха изброени 8 кратки пътеки, 3+ главни и 2 велосипедни.
Видяхме голяма поляна, която по-късно разбрахме, че е пригодена за каране на колело с разнообразни екстри и препятствия. Имаше остри завои с наклон, талпи тип везна, кални зони и т.н. Общо взето може да си откараш цял ден там, след което да се прибереш уморен и щастлив.
Въпреки изчитането на табелите и силно развитото чувство на Яница да се ориентира по карти, успяхме да се объркаме още на първия кръстопът - едната пътека беше широка и покрита с чакъл, а другата тревиста и с колче по средата, пречещо навлизането на моторни превозни средства. Логично - чакъла помага за карането на колело, а колчето пречи. Естествено, че предложих да минем през.... втората. Няколко метра след това започна да става кално и екстремно, но ние не се предадохме! Още по нататък видяхме маркировки указващи различните маршрути за колела. Минахме доста преди да ми светне, че не сме хванали правилната пътека, но посоката е сравнително същата и територията за разходки не толкова голяма - от където и да минеш все ще се оправиш.
Не съжаляваме за това объркване - минахме покрай прекрасна поляна с 2 големи дървета и стигнахме до колодрум!
Видяхме линейка с пусната сигнализация (светлини и звук) близо до колодрума и силно се притеснихме, че някое лапе се е потрошило. Имаше доста хора - всички бяха много спокойни. Когато приближихме линейката забелязахме, че беше пълно с деца и родители... погледнахме от близо и се стъписахме. Цялата линейка беше пълна с малчугани - натискаха копчета, пускаха сирените, качваха се по носилките и си играеха на чичо доктор. Родителите също участваха в тази неразбираема за мен ситуация. Имаше двама парамедици. Спрях единия и го попитах дали това не е някакво обучение, а той ми обясни, че било ден за информиране за спешни случаи (пожар, земетресение, първа помощ). Понякога идват те с линейката, друг път пожарникарите или службите за гражданска защита. Всеки може да види как са оборудвани, да пипа, да пробва и да се учи. Ок, ама защо има толкова деца? Просто акъла ми не побира как се въртяха покрай линейката, а сирените никак не са тихи. Обясниха ми, че чрез забавни игри привличат интереса им и децата свикват да не се стресират от сирени, линейки, доктори и т.н. Разгледахме любопитно, порадвахме се и продължихме.
Няколко метра след това видяхме табела за безплатно кафе - можем ли да откажем? В съседство имаше постройка на някакъв ръгби клуб. Беше фрашкан с деца и родители. Като влязохме разбрах защо - по случай деня за обучение имаше образователни детски игри, забавления от всякакъв вид и информационни материали за родителите. Хванахме събитието към края, но все още беше много приятно. Пихме кафе, видяхме телефоните за спешна помощ и ... се отправихме напред.
Минахме покрай панорамен паркинг за влюбени, алеи за тичане, поляни за спорт и скамейки за отдих. Публична тоалетна и паркинг за инвалиди. Любувахме се на дървета, храсти и цветенца. Радвахме се на добре оборудваните колоездачи, тичащи за здраве или просто разхождащи се като нас. Всички бяха много учтиви и в прекрасно настроение - все пак бяха излезли на разходка за кеф.
Стигнахме до стръмно хълмче, изкачихме го и се озовахме на добре подредена площадка с приятна гледка. Направено е много приятно. Няколко информационни табели, пирамида в чест на покорителя на Южния Полюс, паркинг за коли и т.н. Имаше още стълби за изкачване - бях изненадан от защита против пързаляне и вградени плафони, да не се пречука някой по тъмно. Докато се изкачваме ни атакуваха две атракции - оръдие и червен маорски тотем. Естествено не пропуснахме да се снимаме. Няколко крачки по нагоре ни очакваше овална платформа с предпазни парапети. В момента, в който стъпихме на нея се откри невероятна гледка във всички посоки.
Започнах да фотографирам като японски турист! Това да хвана, онова да хвана... след 10тина минути ме обзе спокойствие и се сетих за акцента на деня - сандвич с масло, авокадо и шунка, направен с много любов от съпругата ми. Насладихме се заедно на хапването, гушкахме се, зяпахме... обещахме си, че пак ще дойдем и тръгнахме на обратно.
Снимах летището специално за нашата прекрасна кумичка.
Намерихме явни доказателства, че тук е имало българи преди нас:
На връщане отново не пропуснахме да се заблудим - този път неусетно бяхме поели в различна посока, но съдбата отново ни дари с преживяване. От някъде се чуваше пеене. После видяхме долу в ниското група маорски, да го наречем ансамбъл. Хората пееха и танцуваха. Повтаряха едни и същи движения под зоркото око на хореографа им. Естествено извадих фотоапарата и започнах да снимам клип, за да ви споделя прекрасната емоция. Няколко човека от тайфата ме загледаха, после повече - изглежда наруших дисциплината. Треньорът им нареди да отстъпят назад и взе да говори нещо, да ми свири с уста и да ръкомаха. Аз приятелски свалих фотоапарата и помахах, но изглежда това не беше достатъчно. Мина ми през главата вкусна картинка как ме варят в казан или ме въртят на чеверме поливайки ме доволно със сок от лимон, и много бързо взех решение да помахам за довиждане и да се омитам. Изгледайте видеото до края.
Очевидно не вървяхме в правилната посока, но ни беше приятно - все пак сме излезли на разходка. Стигнахме до нещо оградено. Имаше табела, че било обсерватория. Качихме се по няколко стълби нагоре и ни направи огромно впечатление, че по парапетите имаше плочки с имена на хора - може би спомогнали за тази кауза. За съжаление имаше катинар на вратата (пък и все пак е неделя) и решихме да си ходим.
Пътят на обратно минаваше в близост до... познахте! Весело пеещите и танцуващите канибали. Дори и най-мирните им песни включват много респектиращи и направо бойни викове - смея да твърдя, че са развили много добре умението за страхопочитателна визия и плашещи крясъци. Минахме набързо, без да привличаме излишно внимание. От ляво и дясно се изброиха няколко стадиона и други тревни площадки. Стигнахме до ново място за забавление на любителите на екстремното каране на колело.
Направи ни впечатление, че някои скамейки бяха, както вика Яница, осиновени. Има плочка с имената и няколко реда посветени на изгубен любим човек. Някой друг път ще ви пиша как те разбират живота и смъртта, как изпращат близките хора и т.н. В случая важното е, че скамейките са поддържани и свободни за ползване. Това не е само тук, а в целия град. Най-много такива скамейки видяхме в ботаническата градина.
Тук отново имат проблеми с нарушен природен дисбаланс. Този път на мушка са опосумите (ама не Иван и Андрей). Създават много проблеми, ядат застрашени животни и дървета. За това контролирано ги тровят. Нямам идея за подробности, но най-важното е, че това го пише на табели, съдържащи полезна информация за хора и техните домашни любимци. Всяко място е явно маркирано с цветни квадратчета.
Помолихме преминаващи хора да ни упътят - спират и едва ли не ти благодарят, че си попитал точно тях. Насочиха ни, казаха няколко думи за времето, усмихваха се и започнаха да се чудят за какво да си говорим. Бързо загубихме интерес и се изнизахме с повтаряне на "Bye, bye" около 10 пъти. То бива, бива добросърдечни, ама, много моля, всичко си има граница.
След няколкочасовата разходка се прибрахме заредени с настроение, обогатени и уморени. "Шантава държава" помислих си аз.
СНИМКИИИИИИИИИ
Докато се наканя да използвам пикасата са я вързали с Гугъл+, което всъщност никак не е лошо
Поздрави,
Яница и Христо
Не ви ли впечатли по някакъв начин?