Миналата събота участвах в един маратон 8.4км около заливите за лечение на детски рак. Беше 40-годишнина от началото на маратона. Постъпленията от участие отиват в организация, която вече ги разпределя към нуждаещите се. Аз се бях записал чрез университета, защото осигуряваха тениска с логото на университета и регистрационен номер - така университетът се явяваше спонсор, а аз само участник.

Маратонът започна в 9:30. Такова море от хора не бях виждал - 46 000 души. Напомни от времето на митингите в началото на 90те в България. Само дето тези хора бяха щастливи. Бяха довели и децата си (и те с номера), бяха дошли с колички с пеленачета, имаше и с инвалидни колички, имаше от неколкогодишни до възрастни хора, белите бяха може би най-много като група (нетипично за Централен Окланд, но да не забравяме, че може би само 1/5 от населението живее в центъра). Идеята беше да се тича, но къде ти - няма място от хора. Двупосочната улица Tamaki Drive, която се вие покрай заливите беше затворена за коли заради събитието и по нея "тичахме". Само тези, които бяха в началото са могли да тичат. Останалите по-скоро ходихме бързо. Интересното е, че всички поддържаха прилично темпо. Времето също беше приятно - предимно облачно с лек бриз, но топло. Идеалното време за спортно събитие. Времето ми беше час и половина, което прави малко под 6 км/ч скорост - бързо ходене.

На финала Университетът беше опънал една шатричка и шефката на целия отдел от 150 печеше месце, и хартофени кюфтета на барбекюто. Отделно имаше плодове и натурални сокове (и бира -- нея някои я имат за натурален сок). Похапнахме. Аз с учудване гледах как някои хора бяха влезли в морето - не беше чак толкова топло, а водата предполагам не е била повече от 20-22 градуса. Последва преживяването по прибирането - това беше друга одисея: как се извозват 40К души с автобуси, които побират 40 човека. Колите чакаха спокойно в задръстване, а хората се бяха наредили на опашка по един за автобусите и чакаха спокойно (явно са си направили сметката колко ще чакат). Ние се изхитрихме да ходим пеша къщата на една колежка на около половин час път, а тя оттам ни закара с кола до близката гара, където за 12 мин с влак бяхме обратно в центъра.

Много мислих след това, как е възможно една идея да е толкова популярна и въпреки това изглежда логично - по-добре лечение на детски рак, отколкото предизборна платформа на политици-мошеници. Радвам се, че вече осъзнавам нещата, които имат стойност в краткия ни живот и че бях част от този маратон.