От известно време се каня да напиша историята ни и да споделя опита ни дотук.
Нямам опит в писането на блогове, нито много ги чета, но реших че пътят ни към Нова Зеландия бидейки малко по-различен ще е интересен за кандидат емигрантите, а защо не и полезен.
И така....
Глава 1: Сън в лятна нощ и студено събуждане в кризата
Завърших ВИАС през 2001 година специалност Кострукции (както би трябвало да се казва), а по виасовски "промишлено и гражданско стрителство". За превода на кошмарното и нищо не значещо наименование на запад ще говоря по-нататък.
След две-три сменени работи в София през 2006 с жена ми се преместихме в родния ми град Варна, където си регистрирахме наше си проектантско бюро. Жена ми е архитект също с диплома от от ВИАС.
Преминахме през всички хубости на българската действителност: бюрокрация, корупция, мутри и по-едра организирана престъпност, дребни мошенници, завистници, както и, няма да си кривя душата, не малко честни и добронамерени хора. През 2008 се вече се бяхме утвърдили като сериозна, макар и малка фирма с няколко стабилни клиенти единият от които много голяма американска компания. Парите които изкарвахме и върху които плащахме СТРАШНО много данъци бяха много добри.
Не съм се залъгвал че времената на строителен бум ще продължат вечно. Това което наивно вярвах е, че корупцията в българия ще намалява, чв бюрокрацията ще става по-ефективна, че гръбнакът на организираната престъпност ще бъде пречуепен (да ви звучи познато) и други детски мечти.
През 2010 беше студеният душ. Първо имотният балон се спука (всъщност още през 2009 но в нашата фирма продължихме да имаме работа цяла година след това). Второ корупцията в община Варна се разрастна до нива които не мислех за възможни. Спомням си че за една глупост трябваше да тичам три седмици за да рабера най-накрая че човека искал 30 (тридесет) нещастни левчета подкуп. За поведението на ТИМ в кризата няма да говоря.
В един момент почнахме да отказваме обекти от страх какво ни чака в общината.
В резултат съвсем логично нещата стигнаха до:

Глава 2: А сега на къде?

Пропуснах по-горе да спомена, че бях изпратен по програмата Еразмус да изкарам магистратура в Лондон където учих, живях и работих цяла година. В тази връзка логичният избор в съсздалата се кризова ситуация беше УК (Обединеното кралство или по нашенски Англия).
Хубаво ама за там трябва работна виза. Имаше (предполагам още я има) една програма към ЕС за специалисти от България и Румъния, които искат да работят в Англия. Не много по-различна от типична емиграционна програма с точкова система. Трябва да си изпратиш дипломата да ти я преценят, след това си подаваш документите като получаваш точки за образование, възраст и доход през последната година. И тук изненада: след 31 години получаваш нула точки за възраст (сиреч дърти мераклии не щем) за доход ти трябват 3000 лева на месец за да събереш точките и това при положение че те признаят за магистър. Почуствах се омърсен до степен да се откажа от Англия изобщо.
Втора възможност: САЩ . Ами признавам си без бой: не обичам много Америка. Не понасям културата им, политиката им, държанието на обикновените американци, ценностната им система и т.н.
Трета възможност: Канада. Бяхме се сериозно навили. малко неприятно впечатление ми направа че към листа с търсените професии (shortage skills) нямаше НИТО ЕДИН инженер или ИТ специалист, но изобилстваше с професии от кухнята. Готов бях да го преглътна но ни изпревари предложението за работа в:
Четвърта възможност и реален изход (exodus): Хонг Конг
Нещата станаха съвсем случайно. В началото на 2011 жена ми търсеше обяви за работа в Англия, когато попадна на предложение от Хонг Конг. Пратих си на майтап СиВито в неделя и още в понеделник ми се обадиха и директно ме интервюираха по телефона. Нправих един тест, пак на майтап и във сряда ми изпратиха договор за работа.
Така стигнахме до:
Глава 3: Един българин в Хонг Конг и ядат ли китайците кучета.
(следва продължение)